РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Областна администрация Габрово

Любовта въпреки Съдбата

      Има приказки с щастлив край-тях обичаме най-много, защото и малки, и големи винаги сме на страната на доброто, което винаги трябва да победи. Но има истории и с тъжен край- като тази, за която ще ви разкажа. “Тъжно” е малко условно, тъй като в моята приказка то присъства само като факт, а всичко останало е разказ за една голяма любов и...прочетете приказката и ще разберете за какво още.
       Искам да разкажа, ако можеше с картина и звук, но и думите ще помогнат да повярвате, че във всяка една приказка има много истина, в която всички трябва да вярваме. Преди 29 години на този свят се родило едно момиче с прекрасното име Севда/ в первод означава Любов/. Расло момичето, порасло, било единствена дъщеря, най-малката, след четирима братя на своите родители. Грижите и радостите растели с малката Севда, докато един ден тя срещнала своя принц, в когото се влюбила. Решила да го дари с дете, за да бъде щастието им още по-голямо. Не след дълго в един прекрасен есенен ден се родила и малката Кадер/ в превод- Съдба/. Огромна радост донесла малката принцеса на Севда, но когато тя очаквала своя принц, за да го целуне вече като майка на неговото дете, той взел, че се превърнал в жаба и избягал в друго блато, защото разбрал, че малката Кадер не била като всички деца, а лекарите не давали надежда на родителите й, че детето ще оживее и ще ги радва. Но старият Касим, бащата на Севда, казал тежката си дума: “Каквото дошло от Бога, такова ще отгледаме!”. Приели младата майка и първородната й рожба в дома си и...така до ден днешен. Редуват се радостни и тъжни дни, повечето минават по болници, но никога не ги е напуснала надеждата, че ще дойде ден, в който Кадер сама ще припка в двора на дядо си или в парка, гонейки пеперудите задно със своите връстници.

       В един прекрасен летен ден гостувах на тези мили хора. Пред мен стоеше една крехка млада жена, която не говори много, но онова, което привлича в нея, са очите. Големи, черни. Не използва грим, за да ги подчертае. Но най-хубавото е, че може да четеш в тях и не е нужно да задаваш въпроси. “Благодаря ти, че днес си с мене. Колко малко му трябва на човек, за да се чувства радостен!” – посреща ме още от входната врата, както винаги усмихната, Севда. Сядаме пред димящата още чаша с ароматно кафе, на двора в скромната им къща е по-уютно, отколкото в някое градско кафене. На пръв поглед момиче като всички останали на нейната възраст и същевременно много по-различно от връстничките си. Различното го забелязваш в погледа- открит, но в същото време неспокоен. Проследявам го, изпълнен с нежност, и виждам Кадер. Наследила е големите очи на майка си. Но за разлика от нея, в погледа й искрят ония дяволити детски пламъчета, които те грабват от раз и неволно се питаш: “ Как е възможно в това осакатено от болестта телце да има толкова много “живец”? Сигурно и на Кадер й се иска да е палаво дете, неслучайно пита постоянно майка си защо не може да тича в парка край люлките с другите деца. Тя е деветгодишна и вече е ученичка- на самостоятелно обучение, има своите чанта, тетрадки, рисувателно блокче с разноцветни боички и любимите пъзели, които са най- приятното й занимане. Съдба- какво хубаво име, но явно нейната е била лошата орисница от приказките, защото е лишила детето от щастието да тича след пъстрите пеперуди и да догонва веселия детски смях в парка.
        Какво невероятно съчетание между имената на майка и дъщеря- по-точно едва ли някой би могъл да го измисли. Кадер е не само единственото дете за Севда, тя е нейната съдба, която младата жена е приела като знак и не отправя нито една хулна дума срещу късмета си. “А то един късмет!”- бихме казали всички, които не отглеждаме дете, родено с малформации. Кадер расте кротка и много привързана към майка си. На думите ми, че е невероятно умна и любознателна за годините си, майката отговаря, че е капризна и “лоша” само когато е в криза. А малката дяволито се усмихва и продължава да си реди пъзела, който й донесох, защото вече от мама знаех за любимото й занимание. Избрах го “тематично”- катеричка чете новата си книжка, а нейните дружки любопитно са надвесили главички от клоните на близкото дърво. За наше учудване Кадер започна да си съчинява сама и да ни разказва по свой начин за животните от картинката. На въпроса ми дали и тя ще чете такава книжка, усмихнато ми показва на масата друга, която вече знае наизуст. 
        От майките зависи всичко на този свят, единствено те могат да направят така, че щастието и нещастието да съществуват на една честота. Разбирам го от категоричността, с която Севда започна да ми разказва за първите часове живот на рожбата си. Родила я е с множество увреждания- докато била още в родилната зала, лекарите съветвали родителите на младата майка да оставят детето в дом, защото ще е безполезно да го отглеждат вкъщи. Ще им бъде трудно. Категоричността на баща си Касим е наследила и дъщеря му. Тя даже не се е замислила дали да остави детето си, а чакала с нетърпение да си отидат у дома- двете. Бащата на детето бил взел вече своето решение- бързо ги напуснал и до днес, както казват старите хора, “ни вест, ни кост” от него. Поредното доказателство за моята убеденост, че едно ДНК не е достатъчно, за да бъдеш подходящият родител. “Кадерин севгиси” - тихо продължи разказа си Севда и на въпросителния ми поглед отговори: “Това означава Любовта въпреки Съдбата”. Редеше думите като зърната на броеница: още по време на бременността си решила, че това име ще даде на дъщеря си и тайничко се надявала, че бебето ще е момиче. А пък аз вътрешно се бунтувах срещу тая съдба, която бе поставила нещастието още под детската възглавница на малката Кадер. Спасителният остров в житейското море за нея обаче се оказва майчината любов, подкрепата на близките и....отговорното родителство. Именно то спасява нещастното болно мъниче от дом като този в Могилино, който ни “прослави” преди време по света. Слушах Севда мълчаливо и не исках да я прекъсна дори за миг, за да изразя възхищението си /тук вече и учителката заговори в мене/, че въпреки “недоучването”, както определи невзетата диплома за основно образование, тя говореше на много правилен български език, независимо че е от турски етнос. Потънах в разказа на това момиче и изведнъж се пренесох в далечното минало, в хилядолетия назад:
“Непосредствено след раждането на децата в Спарта “обществата на равните” произнасяла своята присъда. Болните и недъгавите деца били хвърляни в дълбока пропаст. В очите на лакедемонците животът на новороденото бил безполезен както за държавата, така и за него, ако то било слабо и уродливо”
Плутарх , ІІ век- “Успоредни животописи”
        Това учат днес учениците ни в часовете по история на Стария свят. От гледна точка на нашето тъй наречено хуманно общество подобно поведение би се определило като убийство по особено жесток начин. Шумната истерия около Могилино бързо ни раздели на “добри” и “лоши”, не успяхме да разберем дали имаме съвест или не. Векове ни делят от суровите години на спартанския живот- на държавата тогава са й били нужни войници, а не хроми люде. Днес сме много по-цивилизовани като бит и условия на живот, но явна мимикрия е отношението ни към онези, които драстично се различават от нас- болни, недъгави, уродливи до ужас за несвикналите на подобна гледка очи. Слушах накъсания разказ на Севда и си мислех: “Трябваше ли да имаме Могилино, за да “прогледнем” и да видим истината за самите себе си?! Дали това проглеждане струваше на всеки от нас 1.20 лв с ДДС за един SMS и може ли това да е цената на съвестта ни?”. Дори и сега ми “мравучка” по тялото, спомняйки си за кадрите от филма на чуждестранните журналисти. Но отговор на въпросите си намерих в разказа на Севда, в загрижеността и сплотеността на нейното семейство. Точно тези хора са съвременните “спартанци”, които не хвърлят децата си от скалата, а самите те се превръщат в онази непоклатима скала, в която се разбива хорската грубост и неделикатност, граничеща понякога с нездраво любопитство. От него именно се страхува майката на болната Кадер, защото знае, че няма да може да опази детето си от детската жестокост в училище. А защо? Защото все още не сме общество, което възпитава децата да бъдат толерантни и справедливи, да приемат по-различния от нас като равен.
        Любовта въпреки Съдбата...В миг на отчаяние Севда може да роптае срещу различната си Съдба, но ще се грижи за детето си, защото е нейното, а не на дома, в който е захвърлено. И пак парадокс: щастие в нещастието! Щастието на Кадер се крие в една проста истина: болното телце ще продължи да расте и да живее, дори и мъчително, под “златната сенчица” на майчината любов. За “лека нощ” ще има кой всяка вечер да я целуне и приласкае, докато децата в дома завинаги са лишени от тази ласка, защото в единия дом има Майка, а в другия, държавния- е само Леля.
Ето защо се прекланям пред Севда, която не се замисли за миг дори, и заживя с увреденото си дете, вместо да го превърне в “държавен” сирак. “Да отгледам детето си в семейство е мисията ми в този живот”- галейки Кадер, уверено говори майка й. Тази гледка бе достойна за четката на художник, който да ни накара да повярваме в многократно повтаряната истина- няма по-хубава картина от тази, на която майка е прегърнала рожбата си. 
        Житейският път е избран. Живеят скромно, в беден, но подреден дом, навсякъде лъха на чисто. Но онова, което се долавя във въздуха, е обичта- дори наскоро варосаните стени на къщата излъчват тази любов. Малката умница живее с много приказни герои, които са част от нейния емоционален детски свят; виждах я като онова малко сакато птиче-лястовиче, стоплено от капката- майчина сълза. Посъветвах Севда да й прочете приказката “Майчина сълза” още утре. “Каквато ни е умница, ще я запомни и ще започне да ни я разказва”- усмихнато добавя бабата Неджмие- “другото” й име е Надежда.
       И изведнъж прозрях, че в дом, в който живеят Любовта и Надеждата, няма как да не “отстъпи” Съдбата и да се случи Чудото: Кадер да затича един ден в дядовия си двор и да подгони пеперудите. Не може да не се случи, а и трябва да се случи, защото това е домът, под чиято стряха може да свие гнездо един ден и оная, чудодейната бяла лястовица, знак от Съдбата, която ще бъде вече по-благосклонна и щедра, дарявайки близките на Кадер с Вяра, че ще доживеят до щастливия ден. Или, както ми каза старият Касим на раздяла:” Кадерин севгиси! Нали го запомни, даскалице?”. 
Не могат да се забравят такива думи, а и не бива, защото какво е човекът без дом, без вяра, надежда и без любов. На раздяла с тези хора открих кой е ароматът на Щастието- единствено Любовта, защото може да се комбинира винаги с Доброто, а това добро е толкова разнолико, колкото е разнолик и светът около нас...

 

Стефана Брънекова