РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Областна администрация Габрово

 

  Някога, неотдавна, любовта се бе отбила и при мен. Посещението ѝ бе тъй неочаквано, бе осъществена химера, бе дълго жадувано… някога, неотдавна- в една зимна вечер, преди 15 години.

  Хвърлям поглед навън- отново е зима. Винаги ми е била любима: танцът на снежинките и великолепните им дири, разпрострени по цялата земя, снежните игри, реещият се детски смях, ароматът на любов. В един такъв ден съдбата ме изправи пред моята Розалия. Бяхме само на осемнадесет години-млади и жизнени. Тя бе неугасващия пламък, бе неувяхващата роза, аленееща и в най-мразовития ден. Макар да бе доста зряла за възрастта си, носеше в душата си щипка от детството. Неведнъж се бе случвало да ме предизвика на бой със снежни топки, да започне да се пързаля върху образувалия се на реката лед; да се разхождаме, докато снегът се сипе върху нас и нежно гали къдравите ѝ кестеняви коси, тя да се спре пред белия хоризонт, да се загледа умислено, да притвори очи и да се наслаждава. И в мига, в който аз дръзнех да наруша тишината с някоя приказка, тя, сгушвайки се в обятията ми, отвръщаше:

–Съзерцавай и мълчи… какъв по-голям дар, каква по-ослепителна красота, какво по-голямо удоволствие! В момента на екстаз, сърцебиенето ѝ се ускоряваше, а това бе най-любимото ми.

  Както вече споменах, винаги съм обичал бялата гостенка. Единственото, което обичам по-силно, е самата Роза. Вземам китарата, за да отпратя тези мисли.

  Той е властелинът, но не на света, а властелинът на моето сърце. Зимните периоди се редуват и отлитат, те не са се изменили. Но аз съм променената, част от мен е изгубена… В днешния зимен следобед, приседнала до пламтящата камина, копнея и горещо се моля да открия път обратно към човека, с когото съумявахме да гледаме Вселената през едни и същи очи…

  Потопени в своята утопия, тези две сърца дори и не подозираха за плановете на тазгодишната ледена кралица. Днес е Свети Валентин. Роза е на път да слезе от влака и да се отправи към дома на близките си, които не бе виждала в продължение на 15 изминали зими. Хенри, едва поемащ си дъх, успява да настигне влака, с който трябва да отпътува за града. Вратите се отварят и слиза една жена, която в бързината изпуска баретата си.

–Прощавайте, тази червена барета… вдига поглед… моментно мълчание.

–Розалия?

–Хенри?

  А снегът с все по-бързи темпове се сипеше, все повече трупаше и все по дълбоки и приятни възпоминания навяваше.

 

Вера Божилова, 17 години