Ужас! Успах се! Нужен ми е поне час, за да се приготвя и да стигна до работа. Бягайки към банята се чудя какъв ден е днес. А, да! Сряда. Цветът на ризата се определят от деня от седмицата. Значи, търся зелена риза. От спалнята прескачам към дневната. Защо прескачам ли? Защото спазвам максимата на Айнщайн „Ако безпорядъкът на масата означава безпорядък в главата, какво ли трябва да значи празната маса?“. Иначе според зодията трябва да съм педантично подреден, но това със зодиите са пълни глупости. Съзирам ризата захвърлена на дивана. Неизгладена! Нищо! В правилника на фирмата пише за цветовете на ризите, но никъде не пише, че трябва задължително да са изгладени.
Най-накрая съм готов и тръгвам. Настървено натискам копчето на асансьора, но не го чувам да тръгва. Някой глупак не е затворил вратата на седмия етаж. Колко са пет етажа?! Слизам по стълбите. Качвам се в колата и пускам радиото. Приятен женски глас съобщава, че от днес започва ретроградният Меркурий и може да се очаква объркване в комуникациите, транспорта и с документите. Поредните глупости! Изключвам радиото и завъртам ключа на стартера на колата. За съжаление не иска да запали. Опитвам няколко пъти, но без успех. Сетих се, че предната вечер забравих да заредя и явно не е останала и капчица бензин в резервоара. За щастие на съседната улица има бензиностанция. В това време покрай колата минава един напомпан младеж с огромни бицепси и с татуировки по ръцете. Оказа се отзивчив и ми се нави на акъла да избутаме колата до бензиностанцията. Тъкмо щял да загрее за тренировката във фитнеса.
Най-накрая тръгвам към офиса. В обикновени дни винаги минавам по дългия маршрут, защото е направен с кръгови движения и макар че разстоянието е двойно по-дълго, то времето, за което го изминавам, е два пъти по-кратко. Преценявайки ситуацията, реших да мина по краткия маршрут. Изведнъж попаднах в задръстване. Оказа се, че светофарите по моето трасе не работят. Барабаня с пръсти по кормилото, потропвам си с левия крак, свалям и вдигам прозореца на колата и трескаво мисля как да се измъкна, от къде мога да мина. Всички натискат клаксоните и мятат с ръце – акъл дават накъде да мръднеш. Не искам да погледна часовника, нито да изрека хаотичните си мисли. Решавам да звънна на колегата и да го предупредя, че малко ще закъснея. Не вдига – нито мобилния, нито стационарния. Явно шефът ги е събрал. Кофти късмет! Ще разбере, че днес съм се успал.
Появяват се полицаи и регулировчик. Движението се отпуши. Успокоен, че вече съм наполовил пътя към работа, решавам пак да пусна радиото. Навеждам се да сменя станцията и изведнъж чувам звук от рязко набиване на спирачки, след което колата ми се забива в предната кола. Слизам да видя пораженията. За щастие, нанесъл съм лека драскотина на бронята на джипа пред мен. Вежливо и възпитано започвам да се извинявам на другия шофьор и го моля да се разберем. Той е безкомпромисен и вика полиция. Чакаме я повече от един час. Полицаите идват, искат ми шофьорска книжка, за да напишат протокол за инцидента. Е не, валидността на моята шофьорска книжка била изтекла преди седмица!!! Обещавам, че още днес ще подам документи за подновяването й, но те ми съставят акт за глоба.
Най-накрая стигам пред фирмата и съм щастлив, че лесно успявам да намеря място да паркирам. Пазачът ме гледа опулено и ми вика:
- Ти какво правиш тук?! Забрави ли?! Фирмата има празник и е неработен ден.
Димитър Вълчев, 16 г.