На татко
С. Д. се беше втренчил в големите пясъчни насипи и с невъзмутимо изражение триеше зъбите на долната си челюст в тези на горната. Опитваше се да наподоби стържещ звук. С.Д. беше среден на ръст или най-малко бе достатъчно висок, но въпреки това насипите му се струваха огромни. “Като длани, свити и обърнати, сякаш ти се кланят”, рече си наум и се озърна по навик.
По мнение на С.Д. животът му не беше представлявал нищо особено - както и се очакваше от него.
Какви насипи само!
За С.Д. всичко, което някога беше притежавал или пък бе изживявал с някого, имаше отсянката на съмнение. Дали изобщо му се беше случвало и трябвало ли е тогава да бъде по-щастлив?
Насипите като че ли едрееха пред очите му и постепенно образът им го изпълваше с превъзбуденото и загадъчно усещане за определеност.
Все пак той не можеше да направи нищо повече от това, което вече бе извършил, пътищата му напред бяха пресечени от собственото му безсилие и чувство за невъзможност и за да не го издуха вятърът към пепелищата на паметта, на него му оставаше само да превърне илюзията си за значимост в истина, която да го съхрани сред другите колкото се може по-нещастен.
Николай Петков;
17 години