РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

 Ужас! Успах се! Нужен ми е поне час, за да се приготвя и да стигна до работа. Бягайки към банята се чудя какъв ден е днес. А, да! Сряда. Цветът на ризата се определят от деня от седмицата. Значи, търся зелена риза. От спалнята прескачам към дневната. Защо прескачам ли? Защото спазвам максимата на Айнщайн „Ако безпорядъкът на масата означава безпорядък в главата, какво ли трябва да значи празната маса?“. Иначе според зодията трябва да съм педантично подреден, но това със зодиите са пълни глупости. Съзирам ризата захвърлена на дивана. Неизгладена! Нищо! В правилника на фирмата пише за цветовете на ризите, но никъде не пише, че трябва задължително да са изгладени.

   Най-накрая съм готов и тръгвам. Настървено натискам копчето на асансьора, но не го чувам да тръгва. Някой глупак не е затворил вратата на седмия етаж. Колко са пет етажа?! Слизам по стълбите. Качвам се в колата и пускам радиото. Приятен женски глас съобщава, че от днес започва ретроградният Меркурий и може да се очаква объркване в комуникациите, транспорта и с документите. Поредните глупости! Изключвам радиото и завъртам ключа на стартера на колата. За съжаление не иска да запали. Опитвам няколко пъти, но без успех. Сетих се, че предната вечер забравих да заредя и явно не е останала и капчица бензин в резервоара. За щастие на съседната улица има бензиностанция. В това време покрай колата минава един напомпан младеж с огромни бицепси и с татуировки по ръцете. Оказа се отзивчив и ми се нави на акъла да избутаме колата до бензиностанцията. Тъкмо щял да загрее за тренировката във фитнеса.

   Най-накрая тръгвам към офиса. В обикновени дни винаги минавам по дългия маршрут, защото е направен с кръгови движения и макар че разстоянието е двойно по-дълго, то времето, за което го изминавам, е два пъти по-кратко. Преценявайки ситуацията, реших да мина по краткия маршрут. Изведнъж попаднах в задръстване. Оказа се, че светофарите по моето трасе не работят. Барабаня с пръсти по кормилото, потропвам си с левия крак, свалям и вдигам прозореца на колата и трескаво мисля как да се измъкна, от къде мога да мина. Всички натискат клаксоните и мятат с ръце – акъл дават накъде да мръднеш. Не искам да погледна часовника, нито да изрека хаотичните си мисли.  Решавам да звънна на колегата и да го предупредя, че малко ще закъснея. Не вдига – нито мобилния, нито стационарния. Явно шефът ги е събрал. Кофти късмет! Ще разбере, че днес съм се успал.

   Появяват се полицаи и регулировчик. Движението се отпуши. Успокоен, че вече съм наполовил пътя към работа, решавам пак да пусна радиото. Навеждам се да сменя станцията и изведнъж чувам звук от рязко набиване на спирачки, след което колата ми се забива в предната кола. Слизам да видя пораженията. За щастие, нанесъл съм лека драскотина на бронята на джипа пред мен. Вежливо и възпитано започвам да се извинявам на другия шофьор и го моля да се разберем. Той е безкомпромисен и вика полиция. Чакаме я повече от един час. Полицаите идват, искат ми шофьорска книжка, за да напишат протокол за инцидента. Е не,  валидността на моята шофьорска книжка била изтекла преди седмица!!! Обещавам, че още днес ще подам документи за подновяването й, но те ми съставят акт за глоба.

   Най-накрая стигам пред фирмата и съм щастлив, че лесно успявам да намеря място да паркирам. Пазачът ме гледа опулено и ми вика:

• Ти какво правиш тук?! Забрави ли?! Фирмата има празник и е неработен ден.

Димитър Вълчев, 16 г.

Зимата е странен сезон за Елиза. Изпълен с много тъга, самота и все негативни емоции. Всяка година, когато идваше, нямаше търпение да си отива. Беше диагностицирана със сезонна депресия като през пролетта и лятото винаги се е чувствала прекрасно, есента беше като едно затишие пред буря, а зимата - едно черно було, което автоматично се спускаше над нея. Всичките и притеснения и несигурности излизаха на повърхността и, каквото и да правеше, не можеше да ги махне или да ги разреши. Обаче, тази зима беше различна. Чувството на самота я обливаше като топъл дъжд ,нямаше къде да се скрие, за да го изчака да премине, защото чувстваше, че никога няма да спре, но в същото време не можеше да върви в него без чадър. Не искаше да излиза с приятелите си, да прави каквото и да е. Беше й трудно да стане от леглото дори за най-основните и нужди, като ходене до тоалетна, къпене и дори хранене. За нея всеки ден беше еднакъв, една седмица и се струваше като година . Факта, че тя не живее, ами само едва-едва същестува, я съсипваше, ако можеше да го промени щеше.

Един ден майка и се прибра от работа и не можеше да гледа скъпото й малко цветенце да увяхва под завивките, да отказва да се храни дори и вода да пие.

-Ели, съжалявам, че трябва да преминаваш през всичко това, което ти е в главата и знам, че в момента не го виждаш, но ще премине. Само ще те помоля за едно нещо, излез с мен сега, ще се разходим, ще си поговорим, няма нужда да носиш целият този товар сама.

-Не искам,мамо. Не съм се оправила пък и е студено.-каза тя завивайки се през глава.

-Добре не ми оставяш избор или ще се оправиш и ще излезеш с мен сега, или забрави да те пусна на море с приятелите ти това лято. Изборът си е твой.

Това беше едно от малкото неща, които и даваха дори една искрица топлина и комфорт в този момент, ако и това и се отнемеше и тя не знаеше какво ще стане с нея. Затова стана от леглото, изкъпа се, облече се и с майка й излезнаха.

Тръгнаха към Докторската градинка, където тя беше израснала. Преди няколко години я ремонтираха, но тя помни абсолютно всяка една от старите игрушка, които вече ги няма. Когато стигнаха до парка, седнаха на една пейка до паметника в средата на градинката.

-Знам,че е трудно съкровище, но не можеш да се оставяш така на чувствата, иначе те ще те завладеят и никога повече няма да живееш истински.- започна майка й – Разбери ,колкото повече се бориш, толкова по-лесно ще става в бъдеще.Остана още малко пролетта чука на вратата. Не се предавай. Дори сега направи една голяма стъпка от толкова време не си излизала на чист въздух. -знаеше, че е права, но нищо не можеше да я накара да се съпротивлява и да не се оставя на тъмнината.  

-Опитвам се мамо, но просто не знам как.- опитваше да й обясни. Стана от пейката с претекста,че иска да си ходи и точно в този момент, когата стана, видя нещо на полянката зад нея. Изтича да го види, защото не й се вярваше. Наистина беше това, което си мислише че е, това което й трябваше, надеждата, която й липсваше. Викаше майка си от щастие. Тя бързо отиде при нея и я попита какво става

-Виж,мамо, кокиче.- каза тя през сълзливата си усмивка и я прегърна. 

Виктория Димитрова 

17 години

Един ден излязох с приятели, но си бях забравила телефона. Видяхме една стара телефонна кабина. Тя изглеждаше доста необичайно. Влязохме вътре, набрах няколко цифри на клавиатурата, вдигнах слушалката, но вместо да чуя сигнал, се чу шепнещ глас, който каза:

• Ще влезеш ли?

Аз отвърнах:

• Къде?
• Сега ще разбереш!

В този момент пропаднахме. Бяхме в тайнствен свят, в който нямаше нищо обикновено. Всичко беше изградено от кодове. Пред нас имаше голяма порта, а пред нея ни чакаше някакъв човек. Попитах го:

• Кой сте Вие и къде сме попаднали?

Той ми отговори:

• Аз съм играч. Попаднах тук също като вас. А вие се намирате в една СМАРТ-игра.
• А как да излезем? – попитах недоверчиво.
• Доста трудно!
• Защо?
• Защото има само един начин да излезете – да победите в една игра с множество нива.

Аз казах самонадеяно:

• Ще ги минем – колко ли ще е трудна тази игра!?
• Не е толкова просто, колкото смятате, защото за цялата игра имате само три живота.
• А ти колко имаш?
• Само един!
• А какво става, когато изгубим всичките си животи?
• Отивате...
• Къде?
• Никой не знае! Досега, който ги е загубил просто изчезва...

Влязохме през портите и продължихме напред. Започнахме играта самонадеяно. Изгубихме много от нас. Накрая и моите животи свършиха. Бях в бездна, наоколо нямаше нищо и никой, но изведнъж някаква сила ме издърпа нагоре и в този момент осъзнах, че вече съм извън играта и отново съм в кабината с моите приятели. Развълнувани от случката, побързахме да излезем от телефонната кабина.

Тогава телефонът в кабината иззвъня. Вдигнах го и казах:

• Ало, кой се обажда?
• Успешно завършихте играта! Вие сте вторите, преминали изпитанието!
• Добре, но кои са първите и кой сте Вие, все пак?
• Нямам право да Ви кажа, но ще Ви спомена само, че и аз преминах точно като вас.
• Тогава защо в момента ни говориш оттам? – казах остроумно.
• Това е поверителна информация. – засмя се Гласът.
• Добре! И сега какво!?
• Използвайте интелекта си разумно! И до нови срещи!
• Довиждане! – отвърнахме ние.

Сияна Якова, 11 г.  ПМГ "Акад. Иван Гюзелев"