РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Вече се лутаха из белите храсти около три часа. Решението да напуснат граничната къща за гости беше едно от най-добрите, което са вземали някога. Решиха да загърбят сигурния уют и спокойствие и да го заменят с истинското щастие да се завърнат в родния дом, където ги очакваха семействата им. Рискът беше по-голям от всякога. Двама човека ги издирваха, а те не бяха въоръжени.

Тъмнината беше погълнала като вакуум всичко наоколо. Само тихото движение на тънките шипкови клонки им подсказваше, че се намират сред природата. На хоризонта се появи мъждиво оранжево пламъче. То ставаше все по-голямо и преливаше в нюансите на лилавото. Младата жена сръчка спътника си.

-Виж-каза тя-цяла нощ сме се скитали, до час ще се съмне.

-Трябва да побързаме-отговори й той.

Тя кимна, хвана го за ръката и младата двойка продължи плахо напред. Със всяка изминала минута броят на птиците от незнайни далечини се увеличаваше.

-Стой!-рязко каза мъжът-Чувам нещо. Да не би да е...ами да! Наближаваме реката!

Жената се услуша и наистина чу ефирното плискане на водите на Дунава. Двамата ускориха крачка, изпълнени с надеждата, че най-после ще се завърнат в родния край и ще видят хората, които обичат.

Докато ходеше, жената се спъна на издутина в почвата. Ръцете й докоснаха чистия, недокосван още от човешки крак сняг. Когато се съвзе от падането, тя забеляза огненожълто кръгче в снега. Сутрешния мрак не й позволи да разпознае цветето веднага. Тя го хвана с ръка, напипа дръжката и го откъсна. След това стана и вдигна ръката си така, че цветето да се срещне със сутрешния лъч. Тогава тя разбра, че това е минзухар.

Бяха почти у дома.

Няколко дни преди празника Яна трябваше да си избира кума и песента, която ще пеят. В навечерието на празника Ладуване, с дружките ми отидохме на чешмата, за да налеем мълчаната вода. Всички бяхме притихнали.

Когато стигнахме до къщата на кумата, едната от дружките ми посочи водата и каза: „Ето мълчаната вода, която снощи сложихме под трендафила, за да сме румени като него’’. После Ана продължи: „Тя стоя под ясно небе, за да е сита и плодородна годината“. След нея Дара: „Хайде сега, дружки да сложим и жито във водата за плодородие“.

Всички взеха житото и като го сипваха, наричаха: „ Да се родят много агънца!“, „Да се ражда много жито!“, „Пчелинът да се пълни с мед!“, „Да се раждат много теленца!“, „Да се измътят много пилци!“, „Хамбарите да се пълнят с царевица!“

След това всички отидохме да си вземем китките и после започнахме да украсяваме сурвачка. Дара: „Хайде  да сложим пуканки, за да се белеят агънца по полето като пуканки!“ Ана каза: „Да сложим и здравец, за да сме здрави!“ Елица се провикна: „И кравайчета- да има много хляб през годината!“ Андреа: „Голям грозд на лозе, пълна кесия с пари!“ И всички в един глас викнахме: „Хайде сега да попеем на пръстените!“

Запяхме дружно песента: „Здрава, здрава, Дойке ле, годенчице, и ти здрава, ле малки моми, та да пеем, Дойке ле, на пръстените. Сливи цъфтят, Дойке ле, в горна страна, не са сливи, Дойке ле пръстените. Сливи цъфтят, Дойке ле, пръстени са. Девер снаха води, Дойке ле, по мостове от хубости, Дойке ле, невестени!“

Когато изпяхме песента Ана нетърпеливо се провикна: „Хайде сега да видим дали кумата ще познае късметите ни с вързани очи“. Завързаха очите на Яна, а китките са в менчето с вода.

Кумата вдигна една китка и каза едно от наричанията, че момата, която си познае китката ще разбере за какъв момък ще се задоми.

Всички останаха с трепет да чакат, за да видят кой ще е избраникът на Яна….

София-Никол Абрашкова, 11 години

 Не помнех от колко време се движа. Напредвах ли изобщо? Дали студът не ме беше погълнал цялата? Една крачка, още една. Силата да вдигам краката си през преспите се изчерпваше. Сила? Беше ли с мен, имах ли достатъчно от нея? Крачка след крачка, но накъде? Въздухът, минаващ през устата ми, дереше гърлото ми като нож.

 Вървях, дишах, но да отворя очи ми се струваше непосилно. Знаех какво ще видя.     Безпределна шир от белота. Земя и небе неразличими и пагубни.

 С цялата си белота и безкрайност светът ме караше да го мразя. Страхувах се и се криех от него затворила очи – тъмнината бе единствената, която ме приемаше.

 „Ела при мен. Ще ти дам всичко. Аз съм мир и топлина. Аз съм безграничността, за която всеки бленува. Ела… ела… ела…“

 О, как исках да се потопя в нея! Да я усетя цялата около себе си.

 Сила ли? Не, нямах я вече. Остана ми само този мрак. Въпреки това избрах да отворя очи. Мечтаех да открия пъстър свят на надежда, но убийствената белота се изсмя в лицето ми. Разтресох се, а сълзите ми не откриха път навън. Изгубени.

 Изгубена. Бях изгубена. Мускулите ми най-сетне отказаха и паднах.

 „Ела… ела… ела…“ викаше ми тъмнината. И аз отидох.

 Там нямаше студ и болка. Нямаше светлина и шум. Мирис бе единственото, което ме изпълваше.

 Мирис на любимия минзухар от градината заедно със свежия аромат на нарциси. Зюмбюли ли бяха това? Сякаш бяха на една ръка разстояние. Почти виждах малката си сестричка да тича около цветята цялата в кал, почти чувах смеха ѝ и усещах усмивката ѝ. Представих си я как се върти в роклята си, а слънцето я грее. О, небето бе синьо като нейните очи!

„Сигурно това е раят“ помислих си. Но картината избледняваше, а аз не можех да мръдна. Тогава го чух отново. Беше мракът.

 „Ела… ела… ела…“

  Дори далеч от тялото си, изпитах объркване – нима не бях стигнала вече?

 Отговорът мина през мен, откликнал на въпроса ми – докато се държах за мириса, не можех да се загърна напълно в мрака.  Мирисът, който вдишвах, не идваше от тъмнината. Той бе нейна противоположност, дело на белия свят, от който се боях най-много. Но сестра ми…

 Отворих очи и отново видях снега да се слива с небосклона. Отново болка и студ ме пронизаха. Но вече не ме беше страх.

 Не разбрах кога съм станала на крака. Нито кога съм продължила.

Вероника Петкова, 15 години